Боядисаната в жълто и оранжево сграда, приличаше на грейнало върху сивата улица слънце, а нарисуваните с пръсти върху прозорците коледни рисунки, оживяваха като детска приказка.

И заприказва зимата, студът се сгуши в сивото на небето и затанцува над града.

„Бабо, разкажи ми приказка!”. Възрастната жена оставяше работата си, избираше една от цветните книжки разхвърляни по пода и сядаше на ниското столче. Настанявах рошавата си главица на коленете й и се пренасях в света на приказното.

Беше ден, в който ти се иска да си останеш вкъщи. Да гледаш през прозореца как зимата играе с палтата на минувачите и да си правиш планове за по-топли дни.

Мъглата пъплеше тромаво към града, ухаеша на настояще и минало. Мътните води на Дунав се плъзгаха в подножието и отнасяха закъснялата есен.

Мартенското време студено пощипва голите клони на овошките, с обещание за нова пременя. Котката потреперва сгушена на перваза. Сънената низина гърчи снага, а погледа ти няма къде да се спре, няма къде да почине.

Винаги съм обичала това, което правя. Винаги съм се опитвала да търся малките зрънца, затрупани от буци пръст в огромното поле от истории и пак в тях да се ровя, за да усетя търсещите очи на хора посветили се на една мисъл.

Асъл, ний сме истинските българи, Пенке!- с убеденост и самочувствие казала баба Маринка и седнала край събралите се на раздумка комшии в една лятна вечер.

Нощта се притули, тежки облаци, обагрени в мастилено, се скупчиха над голата поляна. Топъл вятър разроши короните на дърветата. Животните притихнаха като пред таен ритуал.

„Нарисувай ми слънце, нарисувай ми свят, в който всичко е цветно и всички хора добри...”

Слънцето се препичаше доволно на хълма, а под него планината изморено чакаше да мръкне. Пътят, измит от маранята, се виеше, сякаш и той искаше да се скрие в прохладата.

Обществените фондации в България. Анализ на добрите практики